Тъга, болка, смърт...нов живот

И аз да не остана по на зад, това е моето ново фикче, базирано е на книгите на Стефани, но героите са различни и историята също. За сега имам само една глава, защото идеята ми дойде днес, но ще се радвам на коментарите ви!
В последствие първа глава се оказа доста кратичка, макар чичко уърд да показваше, че е две страници, но нищо втората ще е по-голяма...





...Студени капки пот се стичаха по лицето ми, около мен бе непрогледен мрак, единствено бледата луна хвърляше сребристата си светлина, но въпреки това не виждах пътя пред себе си. А аз тичах ли, тичах, нямах цел, краката ми вече болезнено се вдигаха от земята, чуваше се джвакането на калта под обувките ми, нещо в мен закрещя, че съм в грешна посока и беше право. Достигнах стена, краят на улицата, опрях гръб на нея и болезнено се свлякох на земята. Тъмна, гъста мъгла ме обгръщаше, навлизаше в ноздрите и устата ми, минаваше през гърлото ми, с една единствена цел и когато я достигна я сграбчи с двете си ръце в здрава, непобедима хватка...и въздухът секна. Отворих уста с болезнено желание да изкрещя, но от нея не излезе нищо, очите ми с болка се впиха в тъмното небе, което за секунда бе осветено от ярък лъч светлина. След него последва и силен гръм, чийто тътен отекна в стените. Гърдите ми се свиваха и разширяваха болезнено и напразно. Небето се разцепи и големи капки се устремиха към тялото ми. Забиваха се с все сила върху голата ми плът, сякаш хиляди игли се забиваха в мен, нагорещени, смъртоносни...
- Адриана! - чух името си и рязко се изправих в леглото, последва силен трясък и рязка болка в главата ми. В последствие осъзнах, че трясъка е бил от удара на главата ми в горното легло, това се случва всяка сутрин от последните няколко години...и по точно откакто брат ми умря. Изправих се, а сънят не напускаше мислите ми, очаквах смъртта си по този начин, точно както се е случило с Дийн или поне полицията казва така, макар тялото му да не бе намерено...
Разтърсих глава в отчаян опит да изляза от болезнените спомени, затътрих краката си до банята. Опрях ръце на мивката и очите ми се впиха в образа обрисуван в огледалото, а там нямаше и следа от някогашните жизнерадостни зелени очи, пълни с жажда за живот и знание, те бяха отстъпили място на безличния мътен цвят и дълбоките лилави сенки. Някогашната мургава и стегната кожа, красива и чиста, точно като на типичното 17 годишно момиче, се бе отпуснала и посивяла, сякаш бе на 40 годишна пушачка. Нямаше ги и плътните алени устни, на които вечно имаше усмивка, нямаше я и някогашната дълга и лъскава кестенява коса. Няма ги от 2 години на сам...
Наплисках лицето си с вода и мудно измих зъбите си, не си направих труда дори да си среша косата, просто я вързах на висока опашка, а нея навих на кок...както всеки ден през последните 2 години...
Върнах се в стаята си и отворих двукрилия гардероб, а очите ми се насълзиха, както вчера и онзи ден, дрехите му все още бяха там, не смеех да ги махна или просто не исках. Побързах да извадя нещо подходящо за училище и затворих вратите.
- АДРИАНА! - гласът на майка ми достигна да ушите ми. Облякох извадените дрехи, които в последствие се оказаха дълги черни дънки и широк черен суитчер с качулка и без цип. Идеално, точно като за мен, дрехите допълваха дупката в която се намирах. Обух кецовете си и свалих чантата си от закачалката на врата. Слязох на закуска. Коремът ми се сви при вида на празния стол точно до моя. Сякаш бе потънал в прах. Седнах до баща ми, който безинтересно разлистваше страниците на вестника, като периодично отпиваше от кафето си, докато мама слагаше закуската на масата. Отново сложи четири чинии, сякаш да напомни на Дийн, че дори да го няма ние го помним и той все още е част от семейството.
Двадесет минути по-късно, след три чаши кафе и изядена на сила малка препечена филийка, излязох от вкъщи и тръгнах по пътя към училище. Чудя се дали преди две години, когато той се е прибирал по същия този път е знаел, че това ще му е последния ден измежду живите. Дали е знаел, че като поема в друга посока ще срещне смъртта си? Едва ли...Чудя се също как ли е станало всичко, полицията не намери тялото му, само кръв, неговата кръв в една от задънените улички в квартала, дали болката е била непоносима или всичко е свършило бързо? Надявам се да е била бърза смърт...
Някак без да усетя отново се бях отправила към гробищата и краката ми ме отведоха до неговата надгробна плоча. "Искам в далечното бъдеще, кога умра на гроба ми да пише "Горко ти, че ме прибра Смърт, навлече си белята с мен!", би било готино!", казваше той, а сега аз прокарвам пръсти по същите тези думи, макар да не ги виждам, защото погледа ми е замъглен от сълзите. Прокарах пръсти и по усмихнатото му лице, което сякаш ми махаше от снимката, прокарах пръсти и по гравираните със златни цифри "18 години", толкова млад си отиде, а имаше такова желание за живот искаше да изцеди всичко от него, а сега какво...дори не успяхме да го погребем както трябва, празен ковчег, а кой знае къде се разлага тялото му сега...
Стиснах очи и прехапах до кръв долната си устна, паднах на колене върху зелената прясна трева, а ноктите ми се забиха в пръстта.
- Защо? - единствено успях да пророня аз.
- Ади! - чух нечий глас след себе си, а после нежни, но и мускулести ръце ми помогнаха да се изправя от земята. Погледнах към лицето на дошлия току що, от там ме гледаха разтревожено черни очи. Разплаках се по-силно и го прегърнах. Джес - единствената ми упора след смъртта на Дийн, най-добрият ми приятел, той единствено разбираше какво преживявам, той беше единствения, който ме изслушваше.
Когато тръгна към изхода на гробищата не се противях, а може би не исках, краката ми се влачеха до него, а той тихо ми шептеше в ухото...
- Шшш, спокойно миличка, спокойно...тук съм... - нежния му глас наистина ме успокояваше.
Не след дълго бяхме стигнали до училище, аз бях спряла да плача, може би защото очите ми бяха пресъхнали вече, а може би защото ми беше писнало от подигравки...
Застанахме на входа на сградата...Сега беше началото на последната ми година, от която зависеше бъдещето ми, поредната година, която трябваше да преживея без Дийн.
Поех дълбоко въздух и тръгнах по пътя на съдбата ми...

Втора глава е на лице, пак не се получи с исканата дъжина, но каквото такова.
Коментари, моля!

Втора глава. Времето лекува! Едва ли...

Народа е казал: Времето лекува!
Но никъде не е споменато какво количесто време ще ти трябвда докато излекуваш болката,
докато забравиш...ако това въобще е възможно...(Из лични мисли)

Единственото, за което жадувах беше да се върна в къщи и когато последният звънец оповести края на часа, се изстрелях от стаята като попарена. Взех си нещата от шкафчето и побързах да изляза от "Зоната на здрача" както наричаше Дийн училището.
Последва нов спазъм в корема при лика му, който се изрисува в съзнанието ми. Стиснах очи за секунда, но тя беше достатъчна за да се блъсна в някой, а после да усетя студения цимент под мен.
- Внимавай къде ходиш, клошар такъв! - изрога грубо момчето, в което се бях блъснала.
Изсумтях и събрах нещата си от земята. Излязох от опасната сграда и тръгнах по пътя към вкъщи. За мое щастие този път краката ми ме слушаха и ме отведоха право там. Качих се право в стаята си и легнах на леглото си. Свих се на кълбо като сложих ръка през кръста си, сякаш да предотвратя разпаденето на тялото ми.
Имах ужасното чувство, че се разпадах, че всичките ми вътрешности се разкапваха, сякаш някой зверски ги разрязваше с нож. Като празна съм, голяма част от мен си отиде заедно с Дийн преди две години, а другата, която сячески се стараех да подържам жива, бавно, но сигурно си отиваше. Заплаках, отново, нямах сили вече за сдържам сълзите си и те вече се стичаха по бузите ми.
Усетих нечие присъствие в стаята и се обърнах към врата, на която стоеше майка ми.
Русата и коса се спускаше покрай бедото й и изпито лице, очите и бяха леко присвите и ме гледаха разтревожено, синия им цвят бе станал като бушуващи морски вълни без капчица желание за живот. Слабата и фигура беше напрегната, стегната и някак едновременно с това небрежно облегната на вратата на стаята ми, леко прегърбено.
- Пак ли плачеш? - попита ме тихо тя. Не беше ли очевидно, очите ми вече бяха подути и червени, а по страните ми имаше следи от вадички.
- Да! - отговорих и с прегракнал глас, като леко изхълцах.
Тя се приближи до мен и седна на леглото ми.
- До кога ще продължаваш така? - попита ме тя, а дъхът и лъхаше на алкохол, ето защо и очите и бяха толкова мътни.
- Пак ли си пила? - изправих се в леглото си и я погледнах укорително.
Тя примигна няколко пъти срещу мен, знаех, че сега ще и кипне, щеше да се развика, ще последва караница, както всеки ден през последните две години.
- Няма да ми държиш сметка какво правя, аз съм майката, ти дъщерята... - развика се тя, както и очаквах.
Запуших ушите си и започнах да се клатя в леглото си. Сега щеше да последва и обвинението, щеше да изкара мен виновна за смъртта на Дийн, щеше да каже, че е било по-добре аз да си отида вместо него...
- Ти, ти...ти си винавна, да беше пукнала ти, а не малкото ми синче...съкровището ми... - както си и мислех.
Говореше за него сякаш той е единствен за нея, сякаш са били толкова близки, неразделни. Ако някой е слушал ще си помисли, че Дийн е бил мамино момче, може би дори, че е страдал от Едипов комплекс.
А всъщност той не я понасяше, мразеше начина, по който се държеше с мен, караше се за това с нея и не искаше да има нищо общо с нея. Нямаше търпение да завърши и да се изнесе, постоянно повтаряше как ще ме вземе с него, как ще си вземем квартира, че той ще работи, а аз ще завърша училище...а сега това никога няма да се случи..., а аз най-вероятно ще свърша като майка си.
В пристъп на ярост хвърлих по нея чаша, която се разби на пърчета в стената. Майка ми ме погледна с присвити очи и излезе от стаята тряскайки силно вратата.
Свих се отново на кълбо за да предотвратя новия спазъм в корема, който скъса малкото останали кончета, които ме оставяха цяла.
Известно време не се чуваше нищо от долния етаж, предполагам, че отново е започнала да пие или вече е заспала на дивана в хола. По
едно време на вратата ми се почука, обърнах се към нея за да видя как баща ми влиза с бавни крачки.
Дойде до леглото ми и седна до мен, погледнах го за секунда, а после се сгуших в големите му като мечешки лапи ръце, в които
се чувствах сигурна. Заридах тихо, докато татко бавно рисуваше кръгове по гърба ми.
- Спокойно, спокойно мила, всичко ще свърши, времето лекува! - прошепна тихо той в ухото ми.
- Едва ли... - казах аз хлипайки и едва поемайки си въздух.
Баща ми въздъхна и усетих как леко закима с глава.
- Права си...
Вечерта настъпи, здрачът падна и слънцето отстъпи мястото си на луната, която беше в пълната са фаза.
Наусетно се бях унесла в доста по-спокоен сън от обикновенно може би това се дължеше на татко, който не напусна стаята ми, а остана при мен, топлейки ме с прегръдката си и шепнейки ми успокоителни думи в ухото.
В сънят ми този път не беше намесена моята смърт или тази на Дийн, но него все пак го имаше. Седяхме на широка поляна като тази, на която ходехме на питници всяка неделя когато бях на около 10 години. Около нас се чуваше единствено песента на птиците, а из въздуха се носеше приятния аромат на пролетни цветя. Тревата беше мека, зелена, току що окосена, а миризмата и се сливаше с този на цветята.
Цареше спокойствиети, което ми липсва от години, имаше го онова чувство, което те караше да не мислиш за нищо, просто да лежиш наблюдавайки следобедното слънце през стъклата на черни очила и да се наслаждаваш на блянуваното спокойствие.
Дийн ме поглеждаше с широката си усмивка, която толкова много обичах, а зелените му очи, точно като моите, изкряха от щастие.
Тогава се събудих, тогава се върнах в реалността и отчаяно се опитах да запазя ухиления му образ в съзнанието ми, точно както беше в съня, но той бавно избледняваше, а на негово място заставаше надгробния му камък и болезнената мисъл, че него вече го няма...
- Дийн... - прошепнах аз, макар повече да звучеше като стенание.
Татко веднага започна да ме люлее и да рисува кръгове по гърба ми докато отново се онеса в този път по-неспокоен сън...

Събудих се рано сутринта, когато слънцето все още не беше изгряло. Бях плувнала в студена пот и дишах учестено. Този път имаше разлика между този и предишните кошмари. Е на края смъртта пак ме достигна, но преди това трябваше да гледам отново и отново смъртта на Дийн неспособна да се събудя и да прекратя поне част от болката. Леглото до мен беше празно, явно татко се беше изнизал от стаята след като съм заспала отново. Погледнах към часовника, показваше 4 и 45, не след дълго щеше да съмне, а неспирния ми кошмар щеше да продължи с бясна скорост. Изправих се от леглото, като нямах никакво желание да заспивам отново. Влязох в банята и оставих горещите капки да се стичат по мен близо час, като през това време в главата ми бясно бушуваха мисли. Когато най-накрая излязох от банята и затътрих краката си към стаята си усетих как струйка топла кръв се стича от устната ми. Явно отново бях плакала, но сълзите ми са се сливали с водата и дори не бях усетила, как до кръв съм прехапала долната си устна. Избърсах я с кърпата, която бях увила около тялото, а после се загледах в петното, което остана по бялата памучена повърхност. Сякаш беше идеално изваяно алено кръгче, с лека миризма на ръжда, в главата ми веднага изплуваха картините на локвите кръв в задънената уличка...
Когато се върнах в стаята си за моя изненада на леглото ми имаше оставени дрехи, а до тях бележка...

"Адриана,
спестих ти момента на сълзи, който щеше да настъпи когато отвориш гардероба. Надявам се да съм подбрал дрехите добре, просто не искам да плачеш отново...


Оставих бележката на страни и се загледах в оставените дрехи. Светли дънки и черен потник, беше оставил и черен сутчер, ако на вън е студено, предвидлив. Седнах на леглото си и търпеливо изчаках да изсъхна, нямах желанието да върша каквото и да било. След 10 минути най-накрая се наканих и да се облека, а косата си, все още мокра отново вързах на висока опашка, а нея навих на кок. Погледнах часовника, неусетно бе станало седем часа.
Слязох в кухнята и набързо си приготвих голяма доза кафе, а след това тръгнах към училище. За моя изненада пред къщата имаше спряно черно, спортно БМВ със свален гюрук, а на шофьрското място беше Джес.
Заковах се на прага на вратата, а той ми помаха с ръка и ме подкани да отида до него.
- Не исках да рискувам, като те оставям да идваш сама, не е в твой плюс да се отклоняваш отново от пътя. - каза ми той когато стигнах до колата. Протегна се от мястото си и ми отвори врата за да вляза.
- От кога имаш кола? - попитах го докато се вмъквах вътре, не вярвам, че съм била толкова вглабена в проблемите си, че чак да не забележа, това лъскаво и мощно возило.
- От известно време, но баща ми не ми я даваше, днес успях да я измъкна от него. - отговори ми той, а след това се вгледа в лицето ми. - Изглеждаш недоспала... - отбеляза той.
- И е така... - казах и отпих голяма глъдка от кафето си.
В следващата секунда Джес издърпа чашата от ръцете ми и я хвърли на вън докато плавно потегляше на долу по улицата.
- Хей! - извиках аз.
- Не се цупи, пиеш прекалено много кафе. - каза той, а после погледна намръщената ми физиономия с леко ехидна усмивка. Оплезих му се детински и тогава осъзнах, че за първи път насам от доста време се държа по-свободно и дори се усмихнах, нямах представа на какво се дължи това, но не исках да търся причината точна сега.
- Тази усмивка ми липсваше... - засмяно каза Джес, след което се обърна отново към пътя. Докато стигнем до училище никой не каза нищо, но когато се разделихме на входа отчаянието отново ме обзе, а някакво чувсто ме караше да настигна Джес и да не се отделям от него цял ден, защото спокойствието ми явно бе благодарение на него.
Влязох с нежелание в пъвия час и се настаних на последния чин с цел да съм колкото се може по-далеч от съучениците ми. Когато преподавателя влезе, най-накрая осъзнах какъв час имаме. Английска литература, учихме "Ромео и Жулиета" от Шекспир, бях чела тази пиеса преди години, заедно с Дийн, той не схващаше любовта, която свързваше двамата влюбени и непрестанно сумтеше и извърташе очи на всяко тяхно действие.
- Смятате ли, че бихте умрели заради любовта? - този въпрос ме извади от мислите и ме накара да се изправя за да видя реакциите на останалите. Класът мълчеше, имаше само тихи сумтения, а дори се чу и смях. Плахо вдигнах ръка.
- Да, ти на последния чин... - посочи ме господина.
Всички глави се извъртяха към мен.
- Разбира се, бих направила всичко за любовта дори това да означава да се срещна със смъртта, независимо дали е за момче, в което съм влюбена или въобще за любим човек. Ако единствения начин да се видя с него е да умра, бих се пожертвала, ако за да съм щастлива с него трябва да направя тази стъпка, нямаше да се замислям... - "както правя сега", довърших на ум аз. Наистина в момента водих тази дилема, ами ако наистина се самоубия, нямаше да липсвам на много хора, почти никой не ме познава, а ако това е единствения начин да видя човека, с който съм израстнала и който обичам, ще го направя, а и така ще се избавя от непрестанната болка.
- Смели мисли, госпожице...
- Адриана, просто Адриана... - намесих се аз, а преподавателката кимна.
Обърна се към класа и продължи с воденето на урока, докато аз се върнах на предишното си занимание, слових глава върху студената дървена повърхност на чина и се загледах в една точка, сякаш бях пленена от нея...

Четвърта глава. Am I death?

Когато излязох от училище вече бях взела решение на дилемата. Трябваше да направя тази крачка, ако исках да прекратя болката, ако исках да видя Дийн отново. Вътрешния ми глас повтаряше, че няма смисъл да го правя, че не мога да съм сигурна, че когато умра, ще го видя, но нямах избор, ако трябваше цял живот да съм без него, предпочитах живота ми да свърши по-рано.
Когато излязох от двора на училището пред мен отново спря черното БМВ, а от вътре Джес ме подканяше да побързам. Беше започнало да вали. Малки капчици дъжд летяха към мен и попиваха в косата ми. Усещането беше успокояващо, хубаво беше да усетя дъжда за последна преди да напусна този свят.
Качих се в колата след като Джес нервно наду клаксона, сега поне щях да имам и шанса да се сбогувам с него.
Откара ме до вкъщи, а през цялото време не казах нищо, следях капките, които барабанеха по страничното стъкло, опитах се за задържа в съзнанието си всеки детайл от сменящата се на бърз кадър природа около нас, исках да запомня всяка подробност от пейзажа.
Когато Джес паркира пред нас се обърнах към него. Усминах се, но не щастливо, усмивката ми показваше само тъга, стуеше от болка и самота.
- Благодаря ти, че си до мен, това е адски важно за мен, защото благодарение на теб преживях последните две години... - "но не мога повече" довърших на ум. Прегърнах го, а когато излязох от колата го оставих в някакво средно объркано положение.
Влязох в къщи и първата ми работа беше да проверя всички стаи, но те бяха празни, бях сама, а това бе идеално. Погледнах през прозореца на кухнята за да се оверя, че Джес е тръгнал и чак тогава се престраших да извадя бутилка водка от барчето.
Качих се в стаята си, а от там влязох в банята. Вече бях запланувала всичко, не мога да повярвам, че е толкова лесно да планираш смъртта си. Сигурно е било по-лесно решение от това на някоя фръцла, която дори не може да реши какво да облече за учлище. "Къса пола или изрязана рокля?", да и имам и дилемата, не е като да решиш дали да сложиш край на живота си. Не знайно защо се усмихнах на собствените си глупости.
Върнах се в стаята си с две шишенца приспивателни. Оставих ги посредата на кръглия килим до шишето с водка и чашара.
Извадих от шкафа малки кръгли свещички и ги наредих около кръглия килим. Внимателно запалих всички, а после загасих лампата и стаята се обля в мека светлина. Наредих възглавници по килима и седнах върху тях. Отворих едното шишенце и изсипах съдържанието му на земята. Започнах башно да пия по две хапчета, като ги пекарвах с по една голяма глъдка водка. Гърлото ми гореше, едвам поемах въздух, имах чувството, че стаята се е нагорещила и скоро ще се разстопя.
Първото шишенце свърши. Изсипах съдържанието на второто. Все още не се чувставах замаяни, нито ми се гадеше. Изгълтах с лекота и другите хапчета, доизпих съдържанието на бутилката и легнах на зад върху меките възглавници.
Чудя се дали ще ме боли когато смъртта настъпи и какво ли ще е след това. Дали идва качулата личност с остра коса в ръката и те отвежда на предопределеното ти място. Или всичко е като по филмите, виждаш ярка светлина докато целия ти живот минава на бързи обороти. А може би виждаш единствено човека, който ти липсва, за който отиваш на това място. Е определено не знам какво ще се случи, но скоро ще разбера
Усещах как вътрешностите ми се пробръщат, искаше ми се да повърна, но нчма ефекта щеше да се загуби. Загледах се в последната догаряща свещ, сега тага догаряше и живота ми.
Клепачите ми натежаваха, а аз не им се противих. Затворих очи и с последни сили се усмихнах.
- Идвам Дийн, липсваше ми, но аз идвам... - имах чувството, че това беше най-болезненото нещо, което съм правила някога, нямах сили да дишам, а говоренето ми носеше единствено болка.
Посления конец, на който се държаха вътрешностите ми се скъса, а аз просто заспах гледайки догарящата свещ...
Главата ми тежеше, имах странното усещане, че нещо тежко е застанало върху гърдите ми и виздухът ми недостигаше. Около мен се чуваше говорене, но не разбирах и дума, само жужене, непресттано, дразнещо жужене, сякаш ме бяха натъплкали в кошер с пчели. Имаше само един единствен звук, който чувах най-отчетливо...Тън, тън, тън...
Какво трябаше да е всичко това, мъртва ли бях вече? Може би това беше някакво междинно място, в което се избира дали да продължиш пътя си към Ада или към Рая...За мен нямаше значение, стига Дийн да е там.
- Адриана? - нечий мъжки глас ме повика, отворих внимателно очи, а те раздразнено се свиха от ярката светлина. Когато успях да свикна с нея ги отворих отново. Опитах се да говоря, но се оказа непосилно, гърлото ми беше свито, пресъхнало, а имаше и още нещо...
- Ади, не се опитвай да говориш, имаш траба в гърлото... - пророни гласът, а аз най-накрая осъзнах чии е. На Джес, което значеше, че не съм успяла да свърша работата си до край.
Фокусирах образа му пред лицето си, а след това се опитах да извърна глава, но трабичките стърчащи от всеки край, не ми даваха дори това.
- Искаше да се самоубиеш нали? Къде ти беше умът Адриана? - гласът му беше ледено гневен, бе стиснал ръце в юмруци, а стойката му беше напрегната.
- Ами, ако не бях дошъл на време, ако просто си бях тръгнал когато не ми отвори варата, сега щеше да е късно... - продълижи разпалено той.
Исках да му се разкрещя, как е могъл да ме спаси, ако не се беше намесил сега нямаше да съм тук, нямаше да преча на никой, щях да съм отново с Дийн. За първи път от години исках да урадя Джес, да го пребия за сторенето, да набия в главата му мисълта, че това е единствения изход за мен, че това е най-важното решение, което някога съм взимала.
Не исках да го слушам, имах огромното желание да запуша ушите си, но когато се опитах да вдигна ръце останах разочарована.
- Предпазна мярка... - пророни Джес на неизказания въпрос, по дяволите бяха ми вързали ръцете. Тъкмо когато Джес бе готов да поднови говоренето в стаята влетя една сестра.
- О, ти си будна! - възкликна тя и бързо изприпка до мен, започна да развива някакви тръбичи, явно за да махне тази от гърлото ми. - Млада госпожице, постъпката ви е била глупава, не вярвам да имате чак такава причина, че да направите тази крачка... - тя извади тръбата от гърлото ми, а аз се изкашлях.
- Това не е ваша работа... - изграчих с пресъхнало гърло. Всеки път щом преглътнех, сякаш малк игли дращеха гърлото ми.
Сестрата вдигна брадичка и побърза да излезе от стаята.
Погледнах към Джес и повдигнах ръцете си, подканвайки го да махне въжетата. Той се подчини на погледа ми и ме развърза.
- Знаеш ли какво Адриана... - заговори отново той докато аз разтривах китките си. - Това, че си решила да отнемеш живота си точно по този начин, ме навежда на мисълта, че не си го искала наистина. Хапчетата са клише и ти го знаеш, точно както и рязането на вените, ако наистина го искаше щеше да предприемеш нещо по изобретателно, поне за такава те мислих... - довърши той.

Това не е цялата глава!

Погледнах го с присвити очи, не можех да повярвам какво ми казва. Кипна ми, а прочистеното гърло ми даваше шанс да се развикам.
- Може и да е клише, но друго нямаше за момента, и знаеш ли Джес исках го, исках го повече от всичко на света. Исках най-накрая болката да спре, да се оттърва от напразното си съществуване и ако не беше ти щях да го направя... - от очите ми се стичаха сълзи, големи, едри и парещи, погледа ми се премрежваше, ставаше ми трудно да дишам. - Разкарай се Джес, махай се! - изкрещях бясно.
Той ме погледна за секунда и поклати глава, след което излзезе от стаята оставяйки след себе си, единствено скърцащия звух на вратата, който оттекна в стените на мрачната стая.
Обърнах глава към прозореца и се загледах в черното небе, нямаше звезди, нито луна, единствено бледата светлина на уличните лампи хвърлаше сянка над къщите около болницата.
Протегнах ръка и извадих иглите, болезнено впили се в платта ми като пиявици, откачих всички маркучи и кабели, които ме свързваха напразно към машините. Изправих се от леглото и се замъкнах до стола с дрехите ми, смъкнах от себе си безличната сива нощница и си облякох дрехите.
Подадох глава в коридора и за мое щастие той беше празен, промъкнах се между две сестри, които се бяха разположили зад старо бюро в долния край на коридора и се вмъкнах в асансьора.
Слязох на първия етаж и вече нямах търпение да се измъкна от тук. Излязох от задната страна на болницата и тъгнах на долу по улицата за да я заобиколя. Мозъкът ми се беше изключил, не мислех за нищо, а и неможех, единствено очите ми трескаво оглеждаха раьона за да не попадна на някоя сестра или доктор.
Устремих се към края на тъмната улица, къде слаба светлина осветяваше ъгъла. Тогава зебелязах мъжка фигура. Стройна и красива, светлината леко падаше върху бледото му лице, карайки платинената му коса, сякаш да блести. Заковах се на място разкривайки лицето на момчето...
- Дийн! - прошепнах невярващо и точно тогва той изчезна. Затичах се към ъгъла, но в стремежа си да го достигна се строполих на земята. Въпреки това се изправих игнорирайки раздиращата болка в коляното ми и достигнах ъгъла. Трескаво се огледах, но него го нямаше. Тогава осъзнах, че всичко е плод на халюцинации, мозъкът ми си правеше подла шега с разбитото ми сърце. Болезнено се свлякох на земята неспособна да направя каквото и да е.
Тогава чух нечий писък, а после до мен дойде жена облякана в бяла престилка.
- Момиче, пострадала си...защо си излязла побъркахме се да те търсим...хайде... - каза тя, а в гласът и се четеше съжаление.
Нямах сили да се противя повече, затова послушно засурках краката си до нея, оставяйки я да ме отведе в мрачната и безлична стая, която иделано пасваше на депресията, която ме обземаше...


И край, беше голяма и не я побра в един пост.

Пета глва. Пак се срещаме!

И след смъртта, идва времето да живееш!(Из лични мисли)

Следващия ден го прекарах в болницата, за мое нещастие заедно с майка ми. Цял ден сновеше на пред, на зад дърпайки ми дълги речи и опитвайки се да се прави на майка. Което беше непосилно за нея най-вече когато спомена, че нямало да е голяма загуба, ако съм била умряла. Което всъщност си е и самата истина.
Изучавах точка на стената, която придобиваше странни и интересни форми. В главата ми бясно се сменяха картини и винаги бушуваха всякакви мисли. Вече изградих план за нов опит за самоубийство, смятам този път да е сигурен начин, новият опит ще е след месец, когато нещата около неуспешния поутихнат. Надявах се Джес да се появи днес за да мога да му се извиня, не осъзнавах на какво е бил подложен той, докато ме закара в болница, докато му се е налагало да гледа слабото ми тяло оковано в траби и системи, прикачено към монитри, които отчитат пусла, които отброяват всеки тупот на сърцето ми.
Вечерта, когато здрачът падна ме изписаха и с мама се запътихме към вкъщи. Естествено бяхме без кола, защото полицията и беше отнела книжката за каране в нетрезво състояние, привишена скорост и празни, както и пълни бутилки алкохол в колата.
Докато вървяхме по мрачните улици, тя не спираше да ми опява, че аз съм най-пропадналото същество на земята, че и се гади от мен, ако беше различен момент от този сигурно щях да се разплача, но след снощната подла шега на мозъка ми нямах сили за нищо, исках просто да се свия на кълбо в леглото си и отново да се отдам на мъката, но само за месец, след което наистина щях да умра...
Вървяхме по слабо осветена улица, колкото и да настоявах да не правим това, майка ми реши да си съкратим пътя и тръгнахме по прекия и по-малко осветен маршрут.
Скръстих ръце пред гърдите си и сведох поглед към опърпаните обувки на краката ми. Кичур коса се измъкна от стегната опашка и падна пред лицето ми, вдигнах глава за да го отместя в страни и тогава се заковах на място, точно както снощи...
Видях мускулеста мъжка фигура, лицето му бе мъртвешки бяло и в същото време нереално красиво. Очите му пробляскваха с червени отблясъци, платинено русата му коса искреше на фона на слабата улична лампа. Макар да беше толкова различен, това лице не можеше да се забрави. Плътните устни, макар стегнати и сбръчкани, бяха точно като неговите. Чартите на брадичката му, трапчинката на нея, формата на носа, формата на очите, високото чело, косата, всичко крещеше, че това е Дийн.
Успях да оттегля поглед от него и го впих в майка ми, коята също като мен стоеше срещу него зяпнала. По нейното изражение обаче се четеше и още нещо...страх? Отчаяние и още страх?
Погледнах към фигурата, която в момента вървеше към нас. Лицето му бе стегнато точно като тялото му, на няколко метра от нас вече бях сигурна, че е той, беше Дийн.
Направих решителна крачка към него, по-скоро за да се уверя, че не е още някоя подла шега на мозъка ми, но той не изчезна.
Приближаваше все повече, а в следващия момент устата ми се разяшири в усмивка, но не каква да е усмивка, а ехидна, струяща от злоба.
Остри бели изъби пробяснаха изпод устните му, отстъпих уплашено на зад, а след това усетих ръката на майка ми пред себе си. Избута ме възможно най-дълеч от него, като тя самата се приближи.
Извъртя глава за да ме погледне, врата и се издължи, идеално оформени сини вени, бясно пулсиращи изпъкнаха на него. Жилите се опънаха...а след това всичко стана за секунди.
Съществото, не можех да приема, че е Дийн, скочи върху нея и впи зъбите си в гушата и. Ужасяващ писък разкъса тъмнината, прокънтя в стените, а след секунди се чу глухо "Туп!" и празното, лишено от жизненост, мъртвото тяло на майка ми се свлече на земята.
Притиснах се до стената на сградата зад мен, нямах сили да мисля, само сложих ръка на устата си, за да заглуша собствения си писък. Имах усещането, че няма как да се скрия. Мозъкът ми заработи на бързо обороти, всичко бясно закрещя "Бягай, бягай, бягай!".
Послушах го и побягнах, но това нямаше смисъл, след секунди когато образът на съществото се изправи пред мен се заковах на място. От устните му се стичаше кръв, лицето му бе изкривено в ужасяваща гримаса, ризата му бе напоена с алената кръв, която изцеди от майка ми. Колкото и да се опитвах да отрека, това лице на можеше да се забрави и макар да бе блед като платно, това определено беше Дийн.
Изплашено и напразно отстъпих крачка на зад, в следващата секунда се намирах на поне метър от земята. Усещах ужасяваща болка в гърба си, заради стената на която бях опряна. Не можех да дишам, защото бяла и ледено студена ръка, сякаш от стомана, ме бе хванала за гърлото.
Виждах лицето му на сантиметри от моето, изкривено, злобно, ненаситно. Белите му остри зъби се оголиха, червените му очи ме изпиваха.
- Дай ми причина да не те убия! - просъска съществото, не знаех какво да кажа, гледах го невярващо, а въздухът секна на цяло...

...Усещах как лицето ми посинява, глвата ми започваше да се върти, а очите ми отказваха да седят отворени. Тогава той ме пусна, строполих се на земято от метър височина, краката ми се подгънаха болезнено, а ръцете ми се впиха в цимента. Вдишах дълбоко, а дробовете ми се изпълниха с кислород, сладък, жадуван кислород.
- Още чакам отговора, имаш късмет, че не си мъртва като нея... - изръмжа той, погледнах към мъртвото тяло на майка ми. Очите ми плувнаха в сълзи, мразех я, но въпреки това ми беше майка, а мисълта че умря в опит да ме защити щеше да ме преследва вечно. Макар вечно да е прекалено дълго време, най-вероятно щях да си отида тук, в тази мрачна улица, убита от собствения си брат.
Вдигнах глава към него.
- Аз съм ти сестра! - казах с немощен глас, като все още трудно поемах въздух, болеше дори когато дишам. Грлото ми се раздираше, а болката беше ужасна.
- Аз нямам сестра, вампир съм, нямам семейство! - изсумтя той, макар и твърд, страховит в глсът му се прочете и болка.
Извадих протмонето си от задния джоб, като не свалях поглед от него. Отворих го и извадих от там две снимки, протмонето глухо падна на земята.
- Ще ти докажа...Това си ти, а тук сме заедно. - подадох му ги. Той гледаше ръката ми известно време, сякаш взимаше решение на дилемата си. Протегна ръка и ги взе. Свих се на кълбо до стената, като се смеех да помръдна, не исках да срещна смъртта си точно сега, не и така. Сега когато знаех, че Дийн е жив, поне до някъде, трябваше да разбера цялата истина. Хладния му поглед се отпусна гледайки снимките, но лицето му остана все така стегнато, а начина по който стискаше челюстта си допринасяше за чувство на страх.
Тялото ми трепереше, а сълзите отново напираха в очите ми, едвам поемах дъх от страх, че всяко движение можеше да е фатално, погледът ми не се откъсваше от него. Макар и толкова озлобен, това беше моят Дийн, големият ми брат заради който направих опит за самоубийство, този който ме поддържаше жива преди самия той да напусне този свят, макар не и в буквалния смисъл както разбирам в момента.
Ръцете му бавно се отпуснаха, а снимките паднаха на земята, той ме погледна, но очите му вече не бяха в онзи червен цвят, а някак по-меки, топло кафеви. Той приклекна до мен и се взря в лицето ми.
- Не ме ли помниш? - престраших се да попитам с немощен глас, но бързо съжалих, когато очите му се разгневиха.
- Не помня нищо от човешкия си живот...освен смъртта си... - каза той, но този път гласът му не звучеше като съсък.
Смъртта му, от две години се опитвам да разплета тази загадка, как е умрял, изпитал ли е болка, а сега когато имах шанс да го попитам не смеех, защото ме беше страх от реакцията му.
Погледът му не се отделяше от лицето ми, гледаше ме изпитателно и явно все още не можеше да повярва, че му казвам истината.
- Повярвай ми! - помолих го аз, като решитлено протегнах ръка към лицето му. Трябваше да се уверя, че не е една прекалено добра игра на мозъка ми, или че не санувам.
Треперещите ми пръсти бяха на сънтиметри от лицето му, когато той се отдръпна рязко, а аз замръзнах на място със затворени очи.
След секунда чух нещо като сподавен смях придрожен с ръмжене. Отворих очи и го погледнах.
- Няма да те нараня, или поне не и преди да чуя цялата истина, но всичко зависи и от теб, не е в твой плюс да ме приближаваш! - каза ми той, докато все още се смееше.
Въпреки заплахата му неволно се усмихнах, а това изглежда го озадачи.
- Усмихваш се?
- Да, защото ми липсваше твоя смях, не е същия както преди, по-страховит е, но ми липсваше... - признах си аз, но беше сякаш нещо ме накара да го направя, нещо друго, някаква сила...
- Често ли се смеех, докато бях човек? - попита ме той.
Засмях се. Изправих се и въпреки предупреждението му се приближих, а той тихо изръмжа. Игнорирах го.
- Много често, почти непрестанно, винаги намираше по нещо хубаво и в най-голямата трагедия. Не се смееше единствено, когато се караше с нея... - това ме накара да погледна към тялото на мама, очите ми отново се насълзха. - Обикновенно се карахте заради мен.
- Тя беше зла! - просъска той, след като хвана погледа ми. - Чух я как ти говореше по пътя, всяка дума, беше толкова спокойно казана и говореше истината, всичко каквото мислеше за теб. Заслужи си стореното, не ми пука, че е била и моя майка! - изсъска отново той.
- Значи ми вярваш? - попитах го с надежда.
- Не, не напълно, трябват ми още доказателства! - отвърна рязко той.
- Как ти е името? - попита отново.
- Адриана. - отговорих му бързо, а в гласа ми се усети леко разочарование. Той сведе притеснено поглед, някак сконфузно.
- А моето?
Шокорах се, очаквах да не знае моето, но как са го наричали през тези две години?
- Дийн. - отвърнах аз и преглътнах шумно. Чак сега забелязах, че не диша...
По лицето му се изписа лека усмивка, вече без следа от злоба, просто усмивка.
- Дийн... - повтори той замислено. - Винаги съм си мислел, че е нещо подобно, но никога не успявах да си го спомня.
Обърна се с гръб към мен и потъна в мисли, а аз все още си имах моите неизказани въпроси, на които жадувах да науча отговорите.
Плахо пристъпих към него с трепереща като лист протегната ръка, имах нужда да го прегърна, имах нужда да чувам гласът му както някога, когато бях разстрена, но нямах сили да се преборя с чувството на страх, че всеки мой жест, всяко движение, може да е фатално.
Докоснах леко рамото му, а той рязко се обърна и за секунди ме запрати в отсрещната стена. Ударих главата си в стената, а после усетих ужасяваща болка в крака. Притиснах ръка към ударената си глава, а когато погледнах ръката си, пръстите ми бяха обляни в алена кръв. Очите ми се взпиха в лицето на Дийн...