Минути до полунощ..

Ето я и мойта книжка.. Донякъде основата е взета от книгите на Майер, но героите са други и действието се развива по-ралично.



Съвсем скоро очаквайте първа глава..

Такаам.. ето идва и първата глава.




Вървях по пътя за училище.. или по-добре щеше да бъде ако кажа ‘вървях по пътя за новото ми училище’. Преместихме се тук преди два дни. Родителите ми настояха.. Според тях отглеждането на деца не подхождало на шумния Парижки център. Аз пък мислех обратното, но ето ни сега – тук в Лион. Това бе малко провинциално градче във източна Франция. От лявата страна на улицата по която вървях, имаше река. До колкото разбрах се наричала Сона. Някъде наблизо пък била и река Рона.. Все едно, точно това не ми бе пръв приоритет сега. Беше ми много гадно – трябваше да се разделя със най-добрата ми приятелка Жанет, с любимия ми Париж, с прекрасния ми живот. За тези седемнадесет години бях преживяла такива неща, които щях да запомня до края на живота си. Предимно хубави неща. А сега.. сега вървях по уличката, на път за училището. Имах късмет че учебната година почваше сега. Колко ли ужасно щеше да бъде, ако бяхме пристигнали посред учебната годината?! Не ми се мисли.. Още повече, че не бях и чак токова красива, поне така се определях. Русата му коса бе криво-ляво до рамота и стърчеше на всички посоки. Очите ми бяха с синьо-зелен цвят. Бях не много висока, с слабо тяло. Всъщност точно това ми правеше комплекси. Тялото ми бе толкова слабичко, толкова бледо.. сякаш току-що са ме изкопали от земята. Не бях като лъскавите парижки момичета, дори не приличах на тях. Жанет все ми повтаряше, че съм сладка с целия този вид.. не се вслушвах с особено голям интерес в думите й.
Неусетно, потънала в мисли, се бях озовала пред училището – поне трябваше да е това. Познавах стилът на сградите в цяла Франция. В дните, преди да заминем бях изучила всичките ми налични учебници по архитектура.. Поогледах се - освен типичните сгради, целият двор гъмжеше от ученици. Имаше и възрастни, предимно обаче бяха учителите. Мъже и жени облечени в официални костюми в различни нюанси на синьото, упорито ръкомахаха с ръце и побутваха ученици, строени на групи. Чак сега забелязах, учениците също бяха облечени в сини на цвят униформи. Чудесно! Идеално начало, бях се облякла с сиво-зелени дрехи, с цел да не привличам чак такова внимание. Пък за какво им е да ми казват че тук имало и униформи?! ‘Едно, две, три..’ започнах да си броя на ум. Да, имах малък проблем с нервите. Реших, че губенето на време няма да ми е от полза. Тръгнах стремително напред, независимо какво ще стане. Щом стигнах има-няма средата на двора, почти всичко глави бяха обърнати към мен. След около половин минута тъпо зяпане, една учителка дойде при мен.
- Вие сте Елизабет Анн Лутер, нали? Последвайте ме. – заговори ми. В първия момент имах чувството, че жената ми говори на друг език. След три-четири секунди, повреме на които зяпах глуповато, схванах. Бях проверила всичко, от географията до историята на града. За жалост бях забравила особеностите в акцента, който доста се различаваше от парижкия, който говорех аз. Побързах да осмисля казаното, усмихнах се леко и тръгнах след жената. Тя ме строи до група ученици, видимо по-зрели от мен.
- Аам, това ли са съучениците ми? – попитах учителката която ме бе довела, сега тя седеше от лявата ми страна.
- Не, това са децата от единадесети курс. – отвърна ми. Учудих се при употребата на думата ‘деца’, бяха си доста едрички. Няколко минути стоях и оглеждах двора, препълнен с хора. Изведнъж, много силна музика долетя от тон колоните отсреща. Направо си беше пращене... след като импровизирания ‘Ди-джей’ намали звука с няколко степени, разбрах че това е Марсилезата. В миг изпънах тяло и започнах да пея химна на Република Франция. След това последваха издигането на знамената, речта на директорите и раздаването на пожелания за успешна година. Изморителната церемония за началото на годината, най-накрая свърши.
Отляво някой ме побутна лекичко. Обърнах се. Този път беше друга учителка, малко по-закръглена. Имаше кафява коса пусната свободно. Беше видимо по-малада от повечето преподаватели тук. Изглеждаше симпатична.
- Госпожице Лутер, елате с мен. – мирно я последвах, докато другите ученици се разотиваха на групи от по трима-четирима. Повечето обръщаха любопитно очи към мен. Аз не спирах, вървях си кротичко зад младата жена. Заведе ме в сградата, минахме по един малък коридор и стигнахме до стаичка, представляваща нещо като рецепция. Накараха ме да попълня няколко формуляра, да се разпиша на още няколко и накрая да се кача на последния етаж на училището. От там взех униформата. Не я отворих, щях да я гледам у дома.
Когато най-сетне бях готова, уморено излязох. Двора се бе изпразнил, бяха прибрали стерео уредите. С бавна крачка тръгнах обратно към вкъщи. Имах късмет, че днес не се учеше. Нямаше да понеса цял ден в разпитване, непрестанни въпроси относно мен самата, пък на всичко отгоре да се съсредоточа и в уроците. Мислех дълго какво ли ме очаква на следващия ден. Вървях по улицата по която бях дошла, тя щеше да ме отведе у дома.


Съжалявам, че е кратичка.. Също ако ви се е сторило малко тъпичко.. просто незнаех как да започна, затова се получи така. Обещавам че нататък ще стане много по-хубаво..

Забележка: Действието се развива във Франция, следователно повечето имена са френски --> Пример: Жанет /най-добрата й приятелка/ и Лутер /фамилията й/ са с ударение на 'е', тоест повечето имена се произнасят с ударение на последната сричка. Различно е обаче при Рона и Сона /реките/ при тях ударението е на първата сричка..
Абе, който не е учил/ не знае френски да си ги чете както иска